Безизходица

Отново научих нещо, което ме накара да изтръпна. Знаех си, че не трябва да продължавам да искам или да търся истината. Но така е, когато съмнението надделява, тогава нямам друг избор. Във всеки един удобен момент ти ме лъжеш, как е възможно това? Казваш, че не е така, а споделяш нашите лични проблеми на трети, с които имаш нещо общо (отново), плътско общо разбира се. Аз не си затварям очите, даже напротив, те са ми широко отворени и аз съм наясно, че кръшканията май нямат край, дори и от разстояние, дори и виртуално, за теб това е най-важното. Ти плюеш на всички чувства, защото не знаеш дали изобщо имаш такива към мен, обидата е единственото, което мога да чуя, а се надявам на нещо, което няма да стане. Безсмислено ли е вече всичко, как да го приключа? Казвам ти да вземеш решение, а ти ме въртиш, защото ти е трудно, след 12 години да решиш какво искаш? Странно нали, как след толкова години все още не си сигурен? Това е показателно, за това, че или нямаш никакви чувства или това, което имаш (както сам казваш) не знаеш всъщност какво е, не си влюбен истински, както не веднъж ми беше казвал, само ме лъжеш. Как да постъпя аз, когато все още те обичам, а всеки път изтръпвам и ми прилошава, когато разбера за поредната лъжа? Какво да направя, за себе си най-вече, колко още мога да издържа така? Заради секс и пари се превръщаш в едно жалко подобие на човек, ти започваш все повече и повече да заприличваш на животно, и то от най-долните.
Знаеш ли, сега просто ще си замълча. Ще очаквам твоето решение, защото когато ми го споделиш няма да има връщане назад. Страх ли те е, притеснено ти е, сам ми го казваш. А най-смешното и тъжното в същото време е, че аз знам причината. Опциите винаги са две - или слагаш край и продължаваш живота си на вечен кръшкач, освен ако не намериш любовта на живота си (което до сега изглежда не се е случило, пак заради лъжите ти), или продължаваме на следващото ниво, но там вече, така както аз тотално се променям, ще трябва и ти да го направиш - да престанеш веднъж за винаги, просто да престанеш...с лъжите, изневерите, споделянето на лични, съвсем лични неща с други (жени)?!?!?! Не мога да повярвам, че го казвам, че ми се случва, не мога, защото ти вярвах. Сега нямам нищо, само тази любов, която ме убива.

Чувства

Днес отново говорихме. Отново за нас, отново за това кой от какво го е страх, от какво се притеснява, как ще бъде за напред. Беше странно, защото казваме "Обичам те", а от друга страна присъства чувството, че нищо не е сигурно, че ще се разделим. Аз не искам, ти също не искаш, нали така казваш. Защо като не искаме ни е страх? Искаш от мен да се променя, защото има неща, които не ти харесват (вече), които влошават нещата, връзката. Ти казваш, че си се променил и няма на къде повече, аз съм на ред. Моята промяна е решаваща сега, след толкова години, това време в което сме се обичали и все още знаем и чувстваме, че се обичаме, сега аз трябва да се променям. Знам какво да променя, ти също ми го казваш, но дали това е проблема, ще стане ли всичко както преди, ще бъдем ли отново както преди? Не искаш да се връщаш назад, въпреки, че аз обичам да го правя и да ти напомням от къде започна това между нас, как беше до сега. До сега - това е като стена, която не знам как ще прескочим, струва ми се невъзможно, страх ме е. Толкова ме е страх, че се чувствам объркана, собственото ми Аз се разкъсва, не знам дали може да продължи или ще си остане само със спомените. Не е добре да живеем със спомените, нали винаги сме искали да бъдем щастливи, но къде е това щастие, не го виждам, не го чувствам. Има само някаква странна празнота и това "Обичам те", страх, самота и пак "Обичам те". Не и не, отказвам да го осъзная, не искам и да си помислям за край, какъв край? Та нали за това аз съм тук, чакам, преди ти мен чакаше, после аз теб и сега пак. Защо не можем да разговаряме всъщност, какво се случва с нас? Загубили сме нещо по пътя си. Или някой ни го отне? Толкова ми е трудно, боли ме ужасно много. Искам промяна, не искам тази стена, не искам този страх. Какво да направя, как да се справя с всичко това, ако не сме един до друг?

Без заглавие

Има ли нещо по-проклето от изневярата? Този въпрос си задавах последните 10 дни и не можах да достигна до еднозначен отговор, колкото и да ми се искаше, а много ми се искаше, за да мога да се успокоя и да си изчистя главата. А в главата ми все още е миш-маш, от най-големите, който не ми дава мира, който не мога да изхвърля в боклука или да дам на някой друг да изяде. Но това е в моята глава, реално всичко може и да не е чак толкова омазано. При положение, че тази каша е забърквана и преди време, защо сега се тормозя толкова? Защо ми е този миш-маш? Ааааа да, любовта... Но не всичко се крепи на нея, тя и без това вече се е прегърбила и е преуморена от многото обиколки през годините. Сигурно има начин да се посъживи, ех, няма да се върне 10 години назад, но поне ще си върне усмивката. За кое всъщност мислех, за мен или за любовта (ни)? Не се чувствам уморена, а предадена, което не знам дали времето може да излекува. Не знам, не мога да мисля повече.

Мишинко

Мишинко днес почина. Беше станал тъкмо на 4 месеца, от както го имах, иначе беше на не повече от 5. Малката ми душичка, това джудженце...

Home is where I wanna be....

Най-сетне, след няколко месеца, съм си в къщи... Толкова е хубаво!!! Утре тръгвам обратно за Кофията, както и вика един познат, но ще запомня това хубаво чувство, което да ме държи поне до началото на юни месец, когато отново ще съм си в къщи. Заспивам с умиление, чувствам се щастлива. Мамо, тате - обичам ви...

Къв часовник, кви 5 лв!

Сега като ритнахме времето напред всъщност нищо не променихме, щото ние все ще си седим назад. Назадването си е плюс в някои общества, какво толкова?! Защо ли го свързах веднага с наскоро нашумелия термин downshifting... За да се почувстваме леко по-разумни спрямо Майката Земя вчера казахме НЕ на крушките (при мен беше по-така, аз изгасих всичко, без хладилника, че вътре имаше жизнено важни стимуланти и там някакви кабелаци). Хубаво, това го приемам, така или иначе никога съм нямала против подобни проактивни дейности (хм)... тука слагам и хартията и дърветата и боклука - за последното вече нямам вина, и да го разделяш и да не, всичко отива накрая на едно, не са го измислили все още хората, трудно им е нещо. Ама какво правим с това време - напред, назад, по средата... някак си безмислено ми се струва, или аз не го разбирам правилно!? То за едното му спане да беше!

Shall I or shall I not

Sometimes writing is difficult, even when I want to share my thoughts I can't find the right words to express everything I have in my mind. After last week I guess I have to change - this time it's not others that are saying this, it's me, as I know that I handled like an ass, it's stronger than me, my temper, my traits are just annihilating me. Changing like writing is a difficult task, how to achieve it? For the sake of my family and myself, change needs to happen, otherwise remaining alone and forgotten would be the other option. Blaaah!!! Nasty nasty world this is, so miserable and uncompromising.

d a y s

It's a Sunday evening, doing nothing, just messing around with my own stuff and thinking about the morning. I actually hate Mondays, it's a simple reaction to the fact that the weekend is over and one has to get over through the week, which hopefully is going to be at least so exciting as it seems to, with all those appointments and plans.
Friday is my day - I was born on a Friday October night.